Отпечатък във времето
Подаръкът на Джо

Марти Холанд става рано. В 5:30 всяка сутрин се изтръгва на сила от уюта на сънищата си и скача на крака, изпреварвайки с едни гърди дори изгрева. Мъжът се движи целенасочено и ефикасно, подпомаган от неприкритата голота на аскетичната си, тясна стая. Опъва перфектно одеалото върху спартанското легло, измива бързо зъбите си, хвърля върху раменете си винаги една и съща дреха, и закопчава педантично грубите копчета -от първото до последното.

Дните му се движат мъчително бавно, в монотонен ритъм, чиято смазваща еднообразност е в състояние постепенно да сдъвче с беззъба уста енергията, самоличността и желанието за живот на всеки нормален човек. Но Марти Холанд няма избор – той е един от милионите американци, чийто живот протича зад решетките. Някъде в миналото му са грешките, а в настоящето са техните последствия. Дни, месеци, години – живот…Това е най-скъпото което имаме и тази е безценната валута, с която обществото иска да платим за греховете си.

Няма друга страна по света в която да има толкова затворници колкото в Съединените Щати! Един на всеки 100 американци е лишен от свобода в "страната на свободата"! Далеч на второ място е Китай с общо 1.5 милиона зад решетките. Не е ли изненадваща тази статистика? Какво кара силни, будни, пълни с потенциал мъже като Марти да обменят дните си срещу безличнo съществуване в тясна клетка. При толкова много други възможности, защо му е трябвало на този 30-годишен човек да тъпче закона, да продава кокаин на килограм, да се забърква в гангстерски групировки и в крайна сметка да прекара години зад решетките? Той е просто един от мнoгoто, чийто съдби ми задават невъзможни за отговор въпроси? Винаги съм си мислил, че колкото повече остарявам, толкова по-рядко ще си задавам въпроса "Защо?" Напротив – случва ми се все по-често и естествено това ме кара да се питам едно нещо: "Защо?". Някои неща обаче просто нямат отговор.

 

 

Да вземем коренната противоположност на Марти Холанд – един изключителен мъж на име Джо Делейни. Горе-долу на същите години той е постигнал неща достойни за неподправено възхищение. Може би не толкова заради феноменалните рекорди, които постави като играч по американски футбол още в първия си сезон в Канзас Сити Чийфс, колкото заради други, по-обикновени на пръв поглед неща. Вярно е, че името му веднага се покри със слава сред мнoгoбройните любители на този спорт, но това което прави този мъж особено обичан в нашия район са безбройните, станали митични разкази за неговата добрина, скромност и отзивчивост.

Нека не забравяме в какви времена живеем и какъв е общият разглезен профил на съвременният професионален спортист. Всеки път, когато говоря с човек, който се е срещал с Джо чувам приблизително същата история, за това колко бил добродушен, неподправен и дори срамежлив. Като получил първият си огромен чек от лигата купил скромна къща за семейството си и обикновен, светлосин Меркури Кугар, които се откроявал с фрапираща невзрачност сред бляскавите Мерцедеси и БМВ-та на съотборниците му. Жена му Керолин твърди, че Джо никога не е слагал и един цент в джоба си – "Получи ли заплата я слага цялата върху телевизора за мен. Питам го: Джо ти не искаш ли нещо, а той отговаря: Ами, дай ми малко джобни пари – друго не ми трябва." Само за две години Делейни се прочу в Канзас Сити с безкористна благотворителност и с това, че няма човек на когото да е отказал автограф или снимка.

 

На терена геройствата му бързо се превърнаха в легенда. Oще като новобранец, Джо смачка почти всички отборни рекорди в неговата позиция, бе обявен за най-полезен играч на Чийфс и участва в "Мача на звездите" на НФЛ! При това въпреки силата и бързината си, със своите 178 сантиметра, Джо е един от най-дребните тичащи бекове в историята на лигата. Най-изумително бе изпълнението му срещу Денвър, в което пробяга 83 метра, промъквайки се през иглени уши, за да отбележи тъчдаун. Казват че това било нищо в сравнение със слаломите, които правел като ученик в отбора си в Луизиана. Всеки петък, целият град се стичал да гледа в захлас геройствата на любимия си син.

Знаете ли теорията за "отпечатъците във времето"? Идеята е базирана на наблюденията, че много от т.нар. паранормални явления проявяват странно поведение. Защо "духовете" винаги се появяват на едно и също място? Защо не обръщат внимание на никого? И защо винаги повтарят едно и също действие като на плейбек? Опитвайки се да обяснят хилядите видения, наблюдавани на точно определени места от много хора, някои учени са стигнали до интересна хипотеза. Според тях високоемоционални или травматични събития, свързани с отделяне на огромно количество положителна или отрицателна енергия от хора в миналото, са в състояние да се самозапишат във времето подобно на филмов материал. Тази остатъчна енергия е една от теориите, опитваща се да обясни "призраците" и техните странни навици. Невероятните изпълнения на Джо Делейни на игрището в Луизиана сигурно могат да бъдат наблюдавани и днес, записани завинаги върху целулоида на времето, благодарение на океана от емоции оставен от целия град на стадиона.

Джо никога не е забравял откъде е тръгнал, така че всяко лято отново става жител на малкото си, скромно градче в Луизиана. Въпреки, че е милионер винаги отива при възрастната си съседка два пъти на седмица, за да окоси тревата пред дома й. Казват, че често ходил да помага и на самотен старец, който живеел сам без познати и роднини. Появявал се и в стария си квартал с торби пълни със скъпи маратонки и дрехи, които раздавал на щастливите хлапаци по улицата.

 

Но този разказ, както вече споменахме, е за въпросите без отговор и моето голямо "защо?" започва да зрее и пулсира неспокойно в един прелестен и слънчев, юнски ден. В град Монро, щата Луизиана има живописно място наречено Ченот Парк. В центъра му лежи огромна индустриална яма пълна с вода. Изкуственото "езеро" е изровено, за да се използва пръстта за друго съоръжение и впоследствие са го напълнили с естетични цели. Джо се разхождал в парка и забелязал три малки момчета на самия бряг на езерото. Някакво зловещо предчувствие го накарало да им подвикне да не навлизат в него. Но десетгодишните не знаят страх и предпазливост и естествено малко по-късно нахълтали във водата. Това което не подозирали било, че само няколко крачки навътре, плиткото дъно пропадало директно надолу в 7 метров, леден кладенец. Делейни чул виковете на давещите се деца и се хвърлил във водата без да се замисли нито за миг. Казват, че няма по-благороден акт от този да спасиш детски живот. Но какво да кажем за Джо Делейни, които не само, че знаел прекрасно, че не може да плува, но винаги е изпитвал панически ужас от водата? Силните му ръце успяли някак си да изтръгнат едното момче от гладната, водна паст на бездънната яма и да го хвърлят на брега. После Джо се втурнал обратно към водата, за да спаси другите две деца.

В този ден, четиригодишната му дъщеря Кристъл го чакала да се върне на верандата пред къщата. Така както правела всеки ден. Детето било толкова привързано към баща си, че не можело да върши нищо докато не се върнел татко й. Видела ли светлосиния Меркури, Кристъл неизменно се втурвала към него, за да за да се хвърли щастлива в обятията на баща си, още щом отворел вратата.

Колата не пристигнала в този топъл юнски ден, но малката Кристъл продължавала да чака. Не искала да повярва и разбере дори когато и казали, че баща й повече никога няма да се върне. Че е загинал, опитвайки се да спаси три човешки живота. Момичето просто седяло на прозореца с дни, с очи вперени навън в очакване на някакво чудо. При всеки шум на двигател се втурвало навън и това продължило със седмици. Накрая се наложило да бъде извадена бавно и мъчително от това състояние с помощта на детски психиатър, но крехката й, детска душа останала наранена завинаги. Смъртта на Джо остави белези върху всеки свързан с него. Съпругата му Керолин, загуби възможността си да контактува с останалия свят в продължение на месеци, потъна в жестока депресия и даде обет да не се омъжва повторно: "Какъв е смисълът? Той беше моят духовен спътник." – каза един ден жена му, "Човек има само един духовен спътник на тоя свят. Никoй, никога няма да може да бъде като моя Джо."

 

В Канзас Сити номерът "37", с които играеше Джо е замразен завинаги в негова чест. Докато съществува отборът никoй няма право да играе с него. В родния му град в Луизиана вече има и парк наречен на негово име, но празнината оставена от преждевременната му смърт едва ли някога ще бъде запълнена. Нищо няма да може да обърне хода на времето, да предотврати това което вече се е случило и да ни върне живота на един добър човек.

Може би в някакво друго пространство и измерение нещата стоят по друг начин, но тук в нашия хаотичен свят и вселена, въпросите винаги ще бъдат повече от отговорите. Толкова много неща са лишени от логика и поверени на случайното съвпадение. Колко много фактори и обстоятелства е трябвало да се стекат в наша полза, за да може от една единствена древна клетка да пръхне органичен живот точно на нашата планета? А питали ли сте се колко много произволни съвпадения е трябвало да се сблъскат, за да се срещнат точно вашите родители и те да сътворят живот в точно необходимият момент, за да съществувате точно вие и точно сега да четете точно тази статия, написана от някой, чието присъствие на този свят също е плод на колосално съвпадение.

Никoй, никога няма да узнае какво е довело точно Джо Делeйни, точно в този парк, точно в този момент. Защо имено човекът, който не може да плува, се е хвърлил във водата, знаейки колко е обречен подвига му? Джо не успя да спаси две от момчетата – те загинаха на дъното на езерото заедно с него. Третото бе спасено- едно зъзнещо и уплашено до смърт 10-годишно дете. Дете на име Марти Холанд. 20 години по-късно същото това момче ще става много рано – в 5:30 всяка сутрин в затвора Оачита Периш, където излежава присъдата си, след като насити миналото си с верига от безумни престъпления. Но далеч по-жестока е другата присъда, която някой ден Марти ще трябва да излежи в душата си.

Животът е нестабилен, трепкащ пламък, който ни е подарен за малко или от Бога или от капризната съдба. Той е най-ценното и необяснимо нещо, което притежаваме. И в краткото време, в което сме негови собственици ни е дадена изключителната отговорност да решим какво да правим с него. Понякога много рядко, хора като Джо Делейни попадат в ситуация в която им е даден най-тежкият избор. Той никога не е мислил за себе си и затова реши да подари живот на другиго, плащайки със своя собствен.

Ако можех, щях да кажа на Марти, че просто няма право да пропилява подаръка на Джо. Нима не осъзнава колко голяма е цената? Нима не разбира, че прахосвайки спасението си, прахосва не само своя живот но и този на една изумителна личност? Не виждаш ли, човече, че за да дишаш ти е угаснал друг живот? Че най-голямата жертва е била вложена точно в теб и тя сега очаква имено от теб да я оправдаеш?

Този Юни се навършиха 25 години от смъртта на Джо Делейни. Казват, че Марти Холанд вече бил излязал от затвора и се опитва да намери покаяние, за да започне наново живота си за трети път.

Дано да е така, Марти, защото някъде там в горещата Луизиана едно красиво, четиригодишно момиченце все още се взира с големи, разплакани очи през прозореца в очакване на баща си, който никога няма да пристигне. Един безкрайно мъчителен, вечен отпечатък върху фината тъкан на времето. И колкото повече мисля за всичко това, толкова повече ми се иска да обърна поглед към съдбата, Боговете или голямото абстрактно нещо, което движи нещата и да ги попитам с тъжния глас на човек, който знае, че никога няма да получи отговор: "Защо по дяволите? Защо?"

Иво ИВАНОВ (Канзас)

 

 

Най страшна е клетката,в която ние сами се поставяме. Тя ни пречи да сме добри и всеотдайни , когато правим добро. Тогава егото ни расте и ние ставаме горделиви, алчни и завистливи. Отворената наша "клетка" ни прави ЧОВЕЦИ , а не първосигнални животинки.

когато върви по стълбата нагоре, забравил началото - първото стъпало,
образът му сякаш избледнява с времето, размива се в спомените...
... Джо никога не е забравял откъде е тръгнал, така че всяко лято отново става жител на малкото си, скромно градче в Луизиана. Въпреки, че е милионер винаги отива при възрастната си съседка два пъти на седмица, за да окоси тревата пред дома й. Казват, че често ходил да помага и на самотен старец, който живеел сам без познати и роднини. Появявал се и в стария си квартал с торби пълни със скъпи маратонки и дрехи, които раздавал на щастливите хлапаци по улицата...
Джо е заслужил любовта и уважението, хубавия спомен и незабравата.
Благодаря за този пост, мила...
С почит пред паметта на един ЧОВЕК !

Благодаря за посещението и изказването на мнение, Ивоки! Повечето хора мечтаят да живеят свободни, с отворени "врати" през които свободно да влизат и излизат :))))) и май цял живот се стремим към това - към свободата на духа. Може би свободата и добротата са свързани.. Не съм се замисляла точно за тази връзка, но думите ти предизвикаха тези размисли! Поздрави и хубав ден!

Забелязвам, че много хора, които се "издигат" в така наречената йерархия се държат така, че все едно винаги са били нависоко :)))) Рядко срещам хора, които правят добро - тихо, кротко и незабележимо, без да искат никога нищо в замяна. Но има и други, и благодаря на Бог, че съм ги срещнала по пътя си!
И аз ти благодаря за всичко <3

въпросите винаги ще бъдат повече от отговорите. .."
"..Животът е нестабилен, трепкащ пламък, който ни е подарен за малко или от Бога или от капризната съдба. Той е най-ценното и необяснимо нещо, което притежаваме. И в краткото време, в което сме негови собственици ни е дадена изключителната отговорност да решим какво да правим с него..."
Невероятна история мила Диди!Животът на всеки от нас е отговорност към себе си и другите в постояното търсене на неговия смисъл!Благодаря Диди!Беше ми интерeсно да прочета!Хубав ден!

Здравей, мила Еми,
Когато публикувах тази статия си помислих, че ако трябва да коментирам ще избера този цитат от текста, който ти си избрала :))))! Най-ценното и необяснимо нещо - животът ни! Трябва да се отблагодарим за тази възможност по най-добрия начин - да бъдем добри! Благодаря ти!

Аз няма да "задълбавам". Направи ми впечатление, че в София съм на номер 37, а в Калофер - на 73. Левски е роден 1837-а, а обесен през 1873-та.
Поздрави, Диди, и извинение за елементарния ми коментар. Така е, когато слушам и новините...
П и е р

Благодаря за посещението! 37 ти е направило впечатление, защото си добър човек :))))
Поздрави!

Покъртителна история...

Защото, Марти, най-добрите хора осветяват пътя ни. И често изгарят. Благодаря за посещението и прегръдка!

За кой ли път спирам тук и чета тази тъжна история и толкова мисли минаха през главата ми...днес например си мисля за мисията на всеки един от нас в живота тук, на Земята. Всичко е свързано. Действията ни, добри или не дотам неизменно се отразяват на други съдби, променят животи. И ни се дават шансове, един, два, безброй...за да се променим, да намерим правилния път. Поставям се на мястото на Марти и си мисля, че нямам право да пропилявам шансове, защото зад тези шансове понякога стои човешка саможертва на познати, непознати, родители...и много обич. Прегръщам те, Диди! Приятно и прохладно лято ти желая и до нови срещи:)

Права си, нямаме право да пропиляваме шансове! С обич от мен!
http://www.btv/video/shows/tazi-nedelia/video-sabota/nevidimite-sred-nas.html
http://www.btv/video/shows/tazi-nedelia/video-sabota/svetat-na-marija.html

че те срещнах, Дистрелетс, за да видя великолепната статия на Иво Иванов. - за прекрасния Човек Джо Делейни, за високата нравственост и безусловна доброта...
Разказът е наситен с взривяващи емоции, мъдрост, етика, философски размисли за смисъла на живота и нашата отговорност...

Почитанмия към автора и към теб!
Поздрави!

И аз ти благодаря! А ти пък пишеш взривяващи стихове и също се радвам, че те срещнах :)))))

Благодаря за линковете! Чудесен пример за добри хора, които променят съдби, даряват надежда и помагат на "невидимите" да се впишат достойно в обществото. Жалко е, че често са" невидими" хората с интелектуални затруднения. Много от тях светят ярко и неусетно ни замислят, променят. Благодаря ти за информацията! Успех на фондация" Светът на Мария", която променя и осмися живота на хората, преминали от там, създава илюзии и помага за осъществяването им. Хубаво е да разкажеш в постинг. Прегръщам те!